karma
I look into the storage shelves full of paintings and I understand karma. I have created all these objects and now I am responsible for them. They didn’t exist before I came to this world and had an idea or two. With my actions – daily work at my Manhattan studio – I created them; I turned the ideas into material objects.
Now, after 30 years of creative bliss, I have all these art objects and I must carry them around with me. I have to pay to shelter them, find new homes for them or turn them into ashes – thus creating a new kind of karma that cannot be perceived with physical senses.
These paintings represent the decisions and choices I have made in the past 30 years. They are a visual reminder that I am responsible for my choices, for my actions. My actions create. They create realities that I have to deal with, live with and make decisions for—even years after I stopped making art.
The act of creation brings responsibility with it.
My past actions are staring at me from the shelves of the storage. I have locked them in – like unwanted emotions. They are lonely. Abandoned. Imprisoned. But still alive. Still here. Still existing in some locked room for which I have been continuously paying—seemingly for storage.
But don’t we all continuously pay for what we have stored in some external Extra Space facility or in some internal chamber? We do have access to it, at any time, but we don’t like going there. We simply pay. Automatically. Invisibly. Monthly. We put it on a credit card that issues automatic payments until we decide to face it all up and do something different.
By now you get it—it’s not just paintings I have locked away. These are emotions, hopes, longings, dreams for future that never came… or came and disappointed.
These are parts of my soul that dared to express in times of pain or elation. They carry memories of moments in which I was touched by the Divine. Moments of breathing together with something much larger than me.
It is for these very moments that I continued to show up at the studio. It is for these moments that I sank deeper into debt and kept painting. These were the moments in which I met my soul, and my soul met its creator.
So when you judge the merit of these creations, go beyond the evaluations of my talent and ability to interpret through visual means. These kind of judgments are limited.
Instead, see if you could capture the energy of these pieces – see if you could feel the moments of unity with the Divine. If you quiet the chatter of your preconditioned mind that brings judgments of good and bad, you might let your soul be touched by those sacred moments that are imbedded in each piece at the time of its creation.
Like a shadow of a woman walled into a bridge built by Kolyo Ficheto.
Гледам рафтовете в склада пълни с картини и разбирам концепцията за карма. Създала съм всички тези картини и сега съм отговарна за тях. Те не съществуваха преди да дойда на този свят и да бъда осенена от някоя и друга идея. С моите действия – ежедневна работа в студиото ми в Манхатън – аз материализирах тези идеи. Превърнах ги в „истински“ предмети.
Сега, след 30 години творческо блаженство, имам всички тези предмети на изкуството и трябва да ги нося със себе си където и да отида. Трябва да плащам за да ги приютя, да им намеря нов дом или да ги превърна в пепел –създавайки нов вид карма, която не може да бъде възприета с физическите сетива.
Картините ми са решенията и изборите, които съм правила през последните 30 години. Те са визуално напомняне, че съм отговорна за изборите и действията си. Моите действия творят. Те създават реалности, с които трябва да се справям, с които трябва да живея, и за които вземам решения – дори години след като спрях да рисувам.
Творческият акт носи отговорност със себе си.
Миналите ми действия ме гледат от рафтовете на склада. Заключила съм ги – като нежелани емоции. Затворници. Самотни. Изоставени. Но все още живи. Все още тук. Все още съществуват в някаква заключена стая, за която непрекъснато съм плащала - привидно за съхранение.
Но не плащаме ли всички непрестанно за това, което сме скрили в някой външен склад или в някое тайно вътрешно кътче? Имаме достъп до него по всяко време, но не обичаме да ходим там. Просто плащаме. Автоматично. Невидимо. Месечно. Поставяме го на кредитна карта, която автоматично плаща докато не решим да погледнем истината и да направим нещо различно. В този живот или в следващия.
Вече разбирате — не само картини съм заключила. Заключила съм емоции, надежди, копнежи, мечти за бъдещето, които никога не са се реализирали... или са се случили и донесли разочарование.
Това са части от душата ми, които са се осмелили да изразят върху платното болка, радост или вдъхновение. Те помнят моменти, в които съм се докосвала до Божественото. Те помнят мигове в които съм дишала заедно с нещо много по-голямо от мен.
Точно за тези моменти продължавах да отивам в студиото. Точно за тези моменти потъвах в дългове и продължих да рисувам. Това бяха миговете, в които срещах душата си, а душата ми срещаше своя създател.
Така че, когато преценявате заслугите на тези творения, издигнете се над оценките за моя талант и способност да интерпретирам с визуални средства. Този вид преценки са ограничени.
Вместо това се опитайте да уловите енергията на тези творения –почувствайте моментите на единство с Божественото. Ако успокоите бърборенето на критичната настройка на ума си, която носи преценки за добро и лошо, ще позволите на душата си да бъде докосната от онези свещени моменти, които са вградени във всяко от тези произведения по време на тяхното създаване.
Като сянка на жена, зазидана в мост, построен от Кольо Фичето.
